Откъс от "Махала без име"
[...]
КУЧЕ
В митологиите кучето се свързва със смъртта, пъкъла, подземните светове, с невидимите царства. Тези селения се управляват от хтонични и лунни божества. Затова символът на кучето е свързан с триадата земя – вода – луна. Тези елементи са натоварени с цяла броеница от интерпретации в областта както на несъзнаваното, така и в тази на подсъзнанието, а именно – вегетативност, сексуалност, гадателство и фундаменталност.
Повсеместната митична функция на кучето е на психопомпос. То придружава човека не само в дните на живота му, но го превежда и през мрака на смъртта, след като животът го е напуснал. Всички известни водачи на душите са превъплъщения на кучето – Анубис, Цербер, Тот, Хеката, Хермес. Те са натоварени с мисията да унищожат или да затворят враговете на светлината, а също и да охраняват Портите на свещените места. Затова символът на кучето е еквивалент на Пазител.
* * *
Така нищо нямаше да стане. Трябваше да сваля това академично ниво. Изобщо не е подходящо за практически курс. След приятната вечеря се прибрах в стаята си и реших да нахвърля някои бележки на лаптопа. Денят ми бе пълен с впечатления – форми, символи, клишета, архетипи, а това щеше да ми е от полза, когато започна да структурирам материала за лекциите. Само че трябваше да изхвърля трудносмилаемите думи. Реших да оставя доизбистрянето на концепцията си за начина на писане за утре. Събух се, пуснах телевизора да ме разсее, седнах на широкото легло и се облегнах на каменната стена. Веднага усетих една едва доловима, но много добре позната вибрация. Камъните! Извърнах се и огледах стената – стара, стабилна, вероятно доста дебела зидария, със сигурност съградена преди много повече от век. В тази стена имаше спомени на няколко поколения, а моите приятели, камъните, се опитваха да ми разкажат нещо от тях.
– Извинявайте, приятелчета – тихо казах на глас, – но ще почакате до утре. Сега съм твърде натоварен с впечатления, за да мога да изслушам и вас.
Кога ли ще се случи така, че ще изрека нещо подобно в присъствието на други хора около мен, запитах се. Засега единствено Мира и още няколко човека бяха наясно с тази моя странност.
Мира, Мира... Утре непременно трябва да се обадя. На екрана на телевизора се движеха някакви образи. Вгледах се в тях, но мисълта ми бе толкова разсеяна, че дори не разбрах филм или новини гледам. Просто исках малко да отморя от дългия ден. След малко ще изляза на терасата, ще запаля цигара и ще си лягам. А димът се завъртя около мен, обиколи ме няколко пъти и постепенно настана тъмнина. В началото нищо не виждах. След малко се очерта фигура. И още една, и още една, и още много фигури. Тъмни хора, в тъмно време, в тъмна нощ. Нещо в тъмнината ме обгърна и настана мрак. Пълен. Завинаги.
– Пха! – събудих се от собствения си сподавен вик.
Все пак съм задрямал, опрял съм се отново на стената и камъните са се възползвали да ми предадат нещо. Определено беше нещо гадно. Присънило ми се беше... всъщност то вече бе отлетяло, но със сигурност не е било приятно, съдейки по учестеното си дишане.
Погледнах към телефона – почти полунощ. Задрямал съм за не повече от двайсетина минути. Изгасих телевизора и станах. Излязох на терасата, запалих цигара и разбрах, че скоро няма да мога да заспя. Сара не се виждаше никъде. Погледнах към дървото. Белият котарак продължаваше да стои в същата поза, на същото място. Не бе помръднал изобщо. Светлината на уличната лампа правеше очите му да изглеждат... Боже! Пак ме гледаше с онзи поглед. Но този път в него прочетох ужас. Само ужас! Извърнах глава, загасих цигарата в пепелника на малката масичка на терасата и в този момент уличното осветление угасна. Поне нямаше да виждам отблясъците в онези малки очи. Значи спират осветлението в дванайсет през нощта. Разумно, помислих си, по това време повечето хора вече спят. Повечето. В момента явно не бях сред тях. Трябваше да подишам малко въздух навън. Обух се, тихо излязох в коридора и се ослушах. Къщата бе потънала в тишина. Надвесих се над перилата и погледнах към долния етаж – отникъде не се процеждаше светлина. Домакините ми спяха, дори отнякъде се чуваше тихо похъркване. Слязох на пръсти по стълбите, много предпазливо отворих входната врата и като сянка се измъкнах навън. Заобиколих къщата и закрачих към задния двор. Беше тъмно. Бледата звездна светлина едва очертаваше силуетите на разни неща покрай мен. Очите ми все пак се адаптираха и по едно време различих малка портичка между работилницата и още една ниска постройка. Запътих се натам, отворих и се оказах на тясна пътека, криволичеща в гората покрай телените огради на дворовете. Да ме пита някой какво правех посред нощ на непознато място в непозната гора... Посегнах към телефона, за да включа фенерчето, но бързо се отказах от идеята – можеше да привлека нечие внимание, колкото и малко вероятно да бе това. Опипвайки всяка стъпка с краката си, бавно запристъпвах напред. Дърветата наоколо също спяха. Никакво листенце не потрепваше в среднощната тишина. Щурчовата свирня, която се чуваше преди два часа, докато вечеряхме, долиташе до ушите ми и сега, но вече не бе толкова напориста. Някъде далече долу в реката жабешкият хор също постепенно намаляше децибелите. Пътеката се изви. Стигнах до място, където дворът на Тодор и този на Радул се допираха в изтъняла откъм гората ивица, широка не повече от 5–6 метра. Оттук се виждаше цялата поляна, пътят и всички порти и вратници от лицевата страна на дворовете. Някакво слабо движение привлече вниманието ми. Тихо, за да не настъпя някоя съчка, се доближих още малко и се опрях на телената ограда. Вгледах се. До пътната порта на съседа имаше пейка. Някой седеше на нея и извършваше странни движения. Разстоянието до там бе само 9–10 метра. Очите ми вече се бяха адаптирали отлично към тъмнината и ясно различих мъж на около 40. Бе извадил члена си и мастурбираше. Мастурбираше! Зяпнах от изненада и бързо се дръпнах назад. Много бавно и внимателно стъпих обратно на пътеката. Тръгнах предпазливо обратно, хвърляйки по един поглед, за да разбера дали не ме е чул. Не беше. Заниманието го бе погълнало напълно поне за няколко минути. Този Радул... ще излезе, че наистина е странна птица. Не че имаше нещо лошо в това, което прави, но на пътя?!
Стигнах малката портичка и влязох в двора. Вместо да се прибера и да си легна, реших да хвърля един поглед и на другата къща. Сигурно имаше такава шпионска пътека и зад двора на Розана. Не успях да намеря подобна портичка за от другата страна, затова тихо минах пред къщата, свърнах по покритата с плочки пътека и излязох на пътя. Погледнах вляво. Оттук разстоянието до пейката на Радул бе доста голямо, но въпреки тъмнината се виждаше, че човекът се е прибрал. Все пак продължих да съм тих и предпазлив. Доближих до къщата вдясно. За разлика от другите две, които бяха построени навътре в дворните пространства, тази бе до самия път. Спрях се в подножието ѝ и огледах. Приглушена светлина идваше от прозорец на една от вътрешните стаи. Тишината продължаваше да завзема все по-осезаемо нощния простор и по едно време ясно дочух звук от вътрешността. Плач. Тихо хлипане. Розана се криеше в самотата на нощта и изливаше сълзите си. Побързах да се отдръпна. Спонтанната ми разходка разкри тайни, които не бяха мои. Не биваше да ги споделям с никого. Нагазих в тревата на поляната и се запътих към самотния стълб в средата. Краката ми се намокриха от падналата роса. Стигнах и облегнах гръб в бетонното му тяло. Оглеждайки се от тази позиция, едва сега си дадох сметка, че къщите на Радул и на Розана са точно една срещу друга. Смътно предусещане се оформи в главата ми, но бързо го прогоних оттам. Беше абсурдно. Погледнах нагоре. Летният небосвод винаги ме е поразявал с дълбочината си. Млечният път бе разпрострял бледата си мъгла като диря, по която само можеш да въздишаш, знаейки, че никога няма да минеш по нея. Милиони блещукащи диаманти те гледат отгоре, захвърлят те в блянове, а далечната им студена светлина те облива с тайни, които едва ли някога ще бъдат споделени с теб.
Не разбрах кога тишината е завзела напълно света. Нито жаби, нито щурчета, нищо не се чуваше вече. Тъмнината оставаше все така почти всепоглъщаща. Но освен тишина и тъмнина, още нещо се бе присъединило към нощния покой. Не бях разбрал кога се е случило това. Не можех да разбера и какво е то, но наоколо нещо се бе променило. Усетих го. Усетих присъствие. Сякаш нещо невидимо бавно се завъртя във въздуха, описа кръг около цялата поляна и после го стесни около мен. Въпреки че нощният хлад не бе толкова голям, космите по гърба ми се изправиха. Взрях се в тъмнината. Пред мен нямаше нищо, абсолютно нищо. И въпреки това знаех, че то е пред мен. Изучаваше ме. Не бързаше. Бавно се поклащаше. Усещах го отляво, след малко отдясно... Като безплътен стълб от дим, като змия, клатушкаща се в ритъма на свирка. Само дето не се виждаше нито дим, нито змия, нито пък звучеше някаква мелодия. И все пак чуждо, непознато, непроницаемо, точно като змия. Тишината бе неговата мелодия. То искаше всичко да бъде тишина. Страхът се надигна и започна да пулсира тревожно в слепоочията ми. Заедно с него се появи още нещо. Не можех точно да го определя. Беше подобно на желание за сливане. То продължаваше да ме изучава. Наведох се напред, за да разбера какво е. Не го виждах, но усещах, че и то се наведе. Доближи лицето ми. Не можех да го назова, защото няма форма за него, няма дума за него. То не се интересуваше от думите, защото те не носеха тишина, не носеха покой. Дали не започвах да полудявам след този толкова дълъг ден? Дали не исках в меката прегръдка на тишината да намеря пълния покой? Дали това не бе среща с мен самия, с най-дълбокото ми аз, което искаше да се слея сам със себе си? ... Не... Не беше това. Пред мен имаше нещо друго и чуждо, нещо, което не мога да проумея и назова, нещо не от моя свят. Странно – страхът започна да ме напуска. Бе изтласкан от все по-непреодолимо желание да се слея с него. И това желание ме обзе, засили се, покори ме. Бавно започнах да протягам ръка. Съвсем малко остава да Го докосна. Почти...
В този момент нещо ме връхлетя, силно ме блъсна в гърдите и паднах на мократа трева. За част от секундата уличната лампа избухна в ярка светлина и пак угасна. В този безкрайно кратък миг разпознах Сара. Стъпила с предните си лапи върху мен, сякаш се опитваше да ме затисне здраво към земята. Тихо скимтеше и нервно се озърташе. След още няколко секунди леко ме бутна с муцуна по дупето и чух как стъпките ѝ се отдалечиха в нощта.
Светът отново бе дошъл на мястото си. Откъм дерето се чуваше жабешки хор, а от разни краища на поляната щурците възобновяваха нощното си надсвирване. От Него не бе останала никаква следа. Сякаш всичко ми се бе сторило. В къщата на Радул светна прозорец. Бързо скокнах и изтичах към спасителните четири стени на стаята си. Още в движение се освободих от напоените с нощна роса дрехи и ги захвърлих на пода. Не можех да понеса нито лъжичка повече от странностите на този ден. Щях да пропусна душа преди лягане, въпреки че се бях омърлял порядъчно. Нищо чудно в банята да ме причакваха зелени човечета. Проснах се на леглото и се мушнах под завивките. Исках колкото се може по-бързо да заспя и да изхвърля от главата си всички объркани парчета от тази нощ.
[...]
